Сватба
Сега ще изложа част от моето възпиремане за сватбите като цяло и ще довърша утре.
Много време твърдях, че няма да се оженя. Ужасяваха ме [и още се ужасявам от] купищата роднини, които се събират на едно място и коментират всичко. Не само дрехите и обстановката, но всичко, за което се сетите, например цвета на тоалетната хартия и прочие. Клюкаренето… Ужас. Фактът, че ВСИЧКИ ще зяпат булката [мен] ме караше да усещам почти физически смущението и притеснението, студената пот и пристъпите на задушаване. Добавете факта, че не съм 48 килограма и че вероятно бих изглеждала ужасно в сравнение с другите булки… Убедеността, че ще ми поникнат специално всички възможни пъпки, че задължително ще полея роклята с червено вино и че ще се спъна поне осем пъти и други подобни. Сещате се, предполагам. Или не. Може би нямате моите комплекси от себе си. Или друго. Както и да е.
Дълго време търсих Човека. Направих много грешки. И когато вече бях на път да се отчаям окончателно и кармата ми взе, че се обърна. Вече не вярвах, че са останали такива хора. Като него. Обаче сега сме заедно. Оженихме се съвсем скромно, макар да излезе не малко пари за това, което беше :) Имахме всичко на всичко 4-ма гости: кумовете - на всеки от нас най-добрия приятел - и техните половинки. 10 минути церемония. Никакви въркви, роднини и т.н. Това беше. Game over. Много ми олекна, че мъжът ми сподели моето мнение: никакви друго гости. Да няма “Ами забравихме да поканим на леля на чичото насвакото на брат му сина” и прочее ужасии. Да се притесняваш и да смяташ ще има ли възможност да поканиш всичките си 43-ма приятели и от кого да се “откажеш”… Къде “да го сложиш” да спят, защото ние с мъжа ми сме от различни градове и на всичко отгоре живеем в трети… И за да няма обидени просто не поканихме никого. Надявам се, че ни разбраха. После показвахме снимки. Черпихме на работа, но то е друго…