undo за слепите
В квартала, където живея, има доста слепи. Може би имат специален блок някъде, мисля си понякога аз.
Веднъж, докато чаках да си купя дюнер, видях четирима от тях преспокойно да си ядат хамбургер. Колко си смотана, Мария, си казах тогава, ти като се капеш със солети не значи, че слепите не могат да ядат сандвичи. И много се засрамих от себе си.
Всеки път, като видя сляп човек на спирката, ми се иска да му помогна. И ме е страх как ще реагира. Да не ми се обиди на непохватните опити. Така преди две години помогнах на едно момче да се пресече улицата и да се качи на автобуса и цял ден после ми беше много леко на душата. А миналия месец на път за работа на една спирка стоеше очевидно сляпо момче, което изглежда не можеше да се ориентира. Погледах няколко секунди, па зарязах приятелката и чантата си и хукнах да помогна на момчето да се качи на автобуса, младо момче, на моите години беше. Хванах го за ръка [то на тази спирка друг автобус не минава, значи беше за този] и го качих и то вика “От тук ще се справя”… И аз, патката с патка, го оставих, вместо да го домъкна до някоя седалка… А той не се справи, олюля се, не можа да се ориентира добре, замалко да падне. Но ми беше неудобно и гузно, защото изглежда искаше да се справи сам, а аз се намесих. Треперих цял ден.
В квартала има едно сляпо семейство. С деца. Две деца. Те май виждат. Представяте ли си как това семейство идва в кафе-закусвалнята, купува си кафе, бира за таткото и закуски за децата и сяда на масичка да закусва?!?!?!? Като съвсем нормално семейство!!! Е, и продавачката явно вече ги познаваше, та им донесе нещата до масата, но все пак…
Понеже нося очила с голям диоптър голям мой ужас е да не ослепея. Защото няма да мога да работя, защото няма да мога да правя нищо, защото няма да мога да чета, защото ще трябва да завися от някого и да му тежа. Така си мисля. Защото ме е страх. По-точно - ужасявам се. Имаше един филм за една жена, която беше учителка в училище за слепи деца. И внезапно самата тя ослепя след някакъв ужасно нелеп инцидент. И после децата й помагаха. Но беше толкова ужасно и страшно…. Плаках няколко дни след това.
П.С. Ето един линк, който ми напомни всичко това, иначе щях да пиша за сватбите пак, но сега нямам вече нещо настроение… http://www.gatchev.info/blog/?p=283#comment-8133
П.П.С. Ако някой може да ми сподели къде да прочета как се сменя шрифта тук и как да направя link-овете да изглеждат по симпатични - благодаря.