РАзмисли за тръпката
Колко странно нещо е тръпката. Аз съм един сравнително средностатистически човек. Естествено, имам си своите странности и дефекти, също някои положителни качества (и не, не блестя от скромност). Например винаги съм искала да съм различна. Преди 9 години започнах да нося навити дънките си така, че да се виждат яркожълтите ми чорапи. Това стана просто защото джинсите ми бяха стари и окъсели и нямах пари за нови и не исках да ми се смеят и затова турих един акцент на чорапите. В родния си град съм отнасяла и коментари от рода “Я па тая” + нервен кикот и сочене с пръст. След няколко години обаче носенето на дънките по този начин се превърна в нещо обичайно по улиците - жалко. И прочие “изпълнения”.
В желанието си да се отличавам от другите съм правила и много простотии. В отчаяните си опити да намеря себе си - още повече простотии. В крайна сметка намерих Мъжа. Мислех, че тази порода хора вече не съществуват. Обаче да, ама не, мислила си кармата ми, която иначе е с доста извратено чувство за хумор, но все таки благоволи да уреди срещата и запознаването с Него. И сватбата след време 
Това, което исках да кажа, се отнася за ОНАЗИ ТРЪПКА. За усещането, че имаш жива пеперуда в стомаха, докато чакаш да ти се обади. За старателното гласене за минутката, в който той ще мине само за да ми каже “Лека нощ”, преди да се прибере да спи като пребит след работа (тогава още не живеехме заедно). За мислите, копнежите, желанията, трепетите.
Когато се виждаш с някого всеки ден, нещата малко се променят. Вечерното клип-ване за Лека нощ, когато е нощна смяна, вече се е превърнало в “Аха, днеска звънна по-късно, значи имат много работа”.
Какво става, когато, четейки нечий блог из блог агрегаторите, случайно се зазяпваш по снимката на някого. Просто защото харесваш мъже с дълга коса. И тази снимка се появява всеки път, когато той пише. Намираш блога, изчиташ го. Мхмхмхм, какво разбиране за нещата и света. А и хората, които се занимават с това, с което се занимава този с косата, просто някак си ти харесват по презумпция. И накрая един ден не издържаш и просто се изливаш цялата в един кратък коментар в този същия блог. Какво е учудването ти, когато намираш e-mail в пощата си с дяволит въпрос, който може да се тълкува по около сто начина, вкл. и съвсем безобидно. Ами какво правиш - предаваш се, това правиш. Капитулираш. Хванаха ме, мамка му и прасе. И написваш невероятно дългия отговор от пет реда, в които си признаваш всичко. Да, харесва ми снимката ти. Да, харесва ми начина ти на мислене и това, с което се занимаваш. Да, просто не издържаш и написах този коментар, да се таковам в таковата. И послепис. Ех, защо съм жена? Защо разчовърквам нещата до невероятни хипотетични ситуации, опитвайки се да позная “какво е искал да каже авторът”…
Та да се върна на тръпката.
Да, заглеждам се в мъже с дълга (поддържана) коса.
Да, имам слабост към мъже, които, най-общо казано, се занимават с компютри.
Да, харесвам мъже, които се обличат в черно.
Да, харесвам мъже с кубинки.
Да, случва ми се да се обърна след мъж по улицата.
Да, случва ми се да се зазяпам в мъж в градския транспорт дотолкова настойчиво, че той да слезе на по-ранна спирка. И да, знам, че е по-ранна, защото пътувахме всеки ден “заедно”.
НО ТОВА НЕ ЗНАЧИ, ЧЕ НЕ ОБИЧАМ СВОЯ МЪЖ.
ПРОСТО СЪМ ЖИВА, ТОВА Е ВСИЧКО.
П.С. Послеписите са хубаво нещо. Те са краят на “РАзказа с неочакван край”. Те са малкото камъче, което преобръща колата. В тях понякога просто пише: Samo da ne si napravish greshni izvodi, de (omajena sam)..