… I wish life had an “Undo” button…

Еми така си е. Кърък съм си и толкоз…

Вчера този blog, както и “майката” [http://bloghub.org/], не работеха. Сигурна съм, че е заради мен. Извинявайте на останалите, които пострадаха.

Така една зима като пътувах за Русе за Коледа с автобус и срещнах едни познати. И викам: “Абе, аз, какъвто съм кърък, ще вземем да катастрофираме баш преди Коледа”. Е, ясно ви е накъде върви работата, да, точно така, катастрофира автобуса. Обърна се. Поне жертви нямаше. Даже някакви хора, дето си бяха купили техника някаква, телевизор мах беше, да, телевизор, та те трепереха, докато изваждаха багажа, дали ще да им е оцелял - беше си здравичка покупката. Мръзнахме доста време, накрая мина някакъв друг автобус, идвал си от Испания, но беше оставил повечето хора в София, та разбраха се шофьорите, от колегиалност ли беше, от що ли, но ни взеха. “Първо жените и децата”, викаха… Е, ясно, че и мъже се набутаха, но после се оказа, че имало място и взеха почти всички. Освен тези, които вече си бяха “поръчали” роднина да дойде да ги прибере, че да не чакат на студа, та ги бяха отдавна прибрали. И тези мои познати и до днес, когато случайно се видим и ми казват почти винаги така: “Абе ти кога ще ходиш на* Русе, да знам, че да си взема билет за друг автобус?”

Та така май стана и тук. Ами съжалявам, но отдавна се бях замислила за blog, така че няма как “да си върна билета”, ще извинявате, значи, другите…

МАрия 

———–

* “на едисикъде” - типичен израз, много красив според мен.

Здравейте…

Макар да пиша този блог по-скоро за себе си, тайно се надявам да се намери поне един човек, който да го прочете някой ден, па дано му свърши работа за нещо си.

Нуждата да създам този блог се осъзна постепенно и именно изречението “I wish life had an “Undo” button”, което ми се е забило в главата и ми идва много често като първата мисъл при някой особено ***ни ситуации напоследък, ми даде необходимия начален тласък, за да се престраша. И да почна. Да почвам ли вече? Щот’ ще почвам… Ако кажете - да почвам, а?

Ами с две думи, тук ще се старая да пиша за неща, които иначе не мога свободно да изразя. Работата ми предлога определено ниво на общуване и поддържане на авторитет дори и извън нея. Не, не съм идио… т.е. политик. Не съм нито някакъв шеф. Просто имам свои разбирания за някои неща, и, макар много от колегите ми да смятат, че сме просто малки бурмички от нашата “машина”, аз знам, че съм една много важна бурмичка и се гордея с работата си. За съжаление много от мечтите ми за това вълшебно “Undo” са свързани с работата, но, какво пък, “Life is beaufitul”, ha?

Простете моята неопитност, ако сте решили да попрочетете нещо.  Пък ако изкоментирате - цена няма да имате…

М.

Едит: 2008 г.

Това е един блог, в който се пише от дъжд на вятър, предимно в стил “Мило дневниче”.

Може да изникне и нещо полезно все пак.

Благодарим Ви за вниманието