… I wish life had an “Undo” button…

Сега ще изложа част от моето възпиремане за сватбите като цяло и ще довърша утре.

Много време твърдях, че няма да се оженя. Ужасяваха ме [и още се ужасявам от] купищата роднини, които се събират на едно място и коментират всичко. Не само дрехите и обстановката, но всичко, за което се сетите, например цвета на тоалетната хартия и прочие. Клюкаренето… Ужас. Фактът, че ВСИЧКИ ще зяпат булката [мен] ме караше да усещам почти физически смущението и притеснението, студената пот и пристъпите на задушаване. Добавете факта, че не съм 48 килограма и че вероятно бих изглеждала ужасно в сравнение с другите булки… Убедеността, че ще ми поникнат специално всички възможни пъпки, че задължително ще полея роклята с червено вино и че ще се спъна поне осем пъти и други подобни. Сещате се, предполагам. Или не. Може би нямате моите комплекси от себе си. Или друго. Както и да е.

Дълго време търсих Човека. Направих много грешки. И когато вече бях на път да се отчаям окончателно и кармата ми взе, че се обърна. Вече не вярвах, че са останали такива хора. Като него. Обаче сега сме заедно. Оженихме се съвсем скромно, макар да излезе не малко пари за това, което беше :)  Имахме всичко на всичко 4-ма гости: кумовете - на всеки от нас най-добрия приятел - и техните половинки. 10 минути церемония. Никакви въркви, роднини и т.н. Това беше. Game over. Много ми олекна, че мъжът ми сподели моето мнение: никакви друго гости. Да няма “Ами забравихме да поканим на леля на чичото насвакото на брат му сина” и прочее ужасии. Да се притесняваш и да смяташ ще има ли възможност да поканиш всичките си 43-ма приятели и от кого да се “откажеш”… Къде “да го сложиш” да спят, защото ние с мъжа ми сме от различни градове и на всичко отгоре живеем в трети… И за да няма обидени просто не поканихме никого. Надявам се, че ни разбраха. После показвахме снимки. Черпихме на работа, но то е друго…

Сутрин на път са работа се убивам да зяпам зелените дървета. Особено ми харесва един кестен. Ако не знаете, кестените носят щастие. Особено самите кестени. По тази причина чантите, джобовете, шкафовете, абе всичко ми е с кестени. Но аз се отплеснах. Та този кестен [дърво] е много голям и в момента е много цъфнал. Един могъщ такъв, зелен и голям, с бели цветове. Все още листата на дърветата са млади и свежи, красиви и… зелени Плакна си очите, защото като вляза после в кутийката и… зелено, ама друг път, както се казва…

Животът е прекрасен. Вчера се върна колежката ми, с която работим екип, и вече си работя с нея, а не с други хора, и изведнъж изгря слънце и на моята улица и животът тръгна по-леко някак си. Атмосферата в офиса чувствително се разведри, поне за мен, и ако не бяха системните забавяния, свързани с проклетото струпване на работа и затормозяване на всички системи покрай 10-то число, щях да съм най-щастливия човек на света И може би не само аз.

И вече мога да си тръгна в близко до нормално приетото време, и вече не ми се вдига тон за щяло и нещяло и вече ми е много по-приятно да работя. И отново идвам с удоволствие на работа. Защото аз много харесвам работата си. Наистина.

Освен това на обед влязох в един магазин за диетични храни [казва се "Радост" - красиво, нали?] и си накупих разни неща, за да не се чувствам виновна когато ми се прияде през деня. Купих си диетичен сандвич за обяд, който се оказа изненадващо вкусен, макар и малко скъп според мен, но те обикновените сандвичи и те са толкова в този район, така че няма значка. Купих си и незнамсикакви бисквити, също тофу с някаква подправка и едни много вкусни неща, които не бях виждала от 100 години, а за съжаление не знам как се кават, приличат и имат вкус на нещо средно между сухар, бисквита и зрънчо. Също и оризон, който в последсвие върна и някои колеги в миналото

Решиха се и някои заплетени случаи, заплетоха се някои нови случаи, опитваме се да издействаме автограф от Виктор Крум за едно дете, абе емоция и чудо.

Освен обичайните грижи, с наближаването на weekend-а излзиа на повърхността и моето притеснение напоследък: ще се справя ли успешно с ролята си на кума? Стискайте палци!!!

И на вас се е случвало, нали? Стените са тънки, дето се вика да кихне някой у комшиите и се чува. На всичко отгоре всички съседи около нас изглежда разпускат на особено силна музика. Освен това имат някакви работи, “буфер” май се казва, които придават една “обемност” и вибрация в такт с музиката. Просто леглото си вибрира цялото…

Вчера имахме особено гнусна ситуация. Още към 9 ч. вечерта се почна. Айде, викам си, до 10 ч. е по закон, айде, събота е, ще бъда търпелива. Малко след 10 моето търпение вече се е свършило, защото този път е по-”вибриращо” от обикновено. Мъжът слиза до долния етаж и се връща с неприятната новина, че се празнува рожден ден. Тук му е мястото да вметна, че той е мноооого търпелив, а аз съм много чувствителна на тема тишина. Не понасям, когато съседите набичват музиката, независимо колко е часът. Особено вечер. Както и да е.

Към дванайсет без нещо не издържам и слизам самата аз. Ми купон си правят хората, като сардини са наблъскани вътре. Звъня усърдно, докато се показва домакина. И му казвам, че и ние сме хора и ако обича вече да понамали музиката. Защото иначе ще се обадя в полицията. При което някакъв пиян-залян от вътре вика “Усили го, бре!”, а домакинът трясва вратата под носа ми. Еми няма как, ще звъним на 166. Ако не знаете, от мобилен телефон е free. И от там викат: “А, вие имате портиер, трябва първо при портиера до отидете и ако той не се справи - той ще ни се обади.”. Ми добре.

Слизам до портиера - няма го. След примерно 10 минути мъжа слиза - няма го. След 20 слизам пак аз - няма го. Е, майка му стара, пак се обадих в полицията. “Така и така, няма го портиера, няколко пъти слизахме - няма го.” “Дайте адреса…. Прието.” Успокоих се. Викам си, правдата ще вътържествува и най-сетне ще мога да заспя. Защото аз си лягам по принцип СТРАШНО рано според повечето ми познати, най-късно в 10-10.30  през седмицата, понякога малко по-късно през weekend-а. И вече съм супер нервна и се чувствам УЖАСНО безпомощна.

Междувременно някъде по средата между тези неща имахме и малка “кавга” с мъжа, защото той е много толерантен към другите, а аз считам, че понякога в желанието си да е толерантен към другите и страдам аз. Та той се изнерви и той, милият, па се облече и извади късия меч и тръгна да се обува. Викам си на ума: долу има сигурно 10-20 момчета/мъже, кой от кой по-пияни и скокнах и скрих ключовете и не го пуснах. Казах, че ще го пусна, ако вземе и мен [викам си: аз ще взема джо-то, примерно]. Но той отказа твърдо. Еле, дойде по едно време полицията, поне така си помислихме, защото за около час настана тишина и заспах.

И вече два без нещо се събуждам пак: шумотевица, вибрации, ужас… Дорева ми се. Мъжът ми вече сигурно и на него му писна, или му дожаля за мене, или Господ знае какво, пак стана, облече се, грабна късия меч и отиде да се обува. Викам му да се пази, да внимава…. И ме заключи и слезе. А аз си седя сама и си треперя да не стане нещо. Прибира се той, вика, че долу някакви казали, че скоро си тръгват, че полицията била идвала и т.н. За щастие сравнително скоро долу наистина поутихна…

Така ми се искаше сутринта да пусна прахосмукачката в 5, за да им върна жеста, но не беше честно за останалите съседи, сигурно и те са се изтормозили… Приятна събота вечер, няма що :( 

Създадох тази категория, за да пиша и хубави неща в този blog :P  Това са неща, които ме разведряват, които ми доставят удоволствие, които ми харесват, които ми помагат да преживея някой особено ш*** ден. Ето някои от тях:

• калинки: у дома има купища [дървени] калинки къде ли не: по саксиите [имаме цели 3 цветя, сега се опитваме да завъдим здравец], по календара, по рафтовете за книги, имам златна калинка на врата си, ключодържателят ми е калинка “плюшена”, на работа също имам поне 2.  Освен, че са много симпатични, мисля, че носят късмет. Поне на мен
•  сок от моркови: обичам много сок от моркови дъъъъълго преди да стане “масова мания”. От време на време ми се случва нещо, което харесвам, да стане post factum “масово явление” и това много ме дразни - не желая някой да си помисли, че правя/имам/нося нещо само защото е модно. Сватбените ми обувки си купих много трудно, след няколкоседмично търсене ги видях на една витрина от трамвая и така. На следващата година се оказа, че са върха на модата
• зелени дървета, листа, паркове [да имам книга и да седна да си чета]
• шоколад
• хапче за глава - see “lighten”
• жълти чорапи - получи се малко като с обувките. Когато за първи път се разхождах из Русе с навити крачоли на дънките и яркожълти чорапи, ме гледаха като че съм някакво полезно изкопаемо, а сега това си е една най-обикновена гледка.
• книги - хубава книга, ммммм, разкош.
• едно спокойно мързеливо съботно пазаруване в голям магазин, където може да си се моткаш колкото си искаш и т.н. мисля, че някъде преди вече писах по темата. Ако успея, ще опитам да сложа link http://maria.bloghub.org/2006/04/30/undo-shopping-for-the-weekend/. Ако не - sorry.
• лек приятен филм, музика
• да намеря нещо, което съм търсила от дълго време [например когато намерих музиката от филма "Гостенка от бъдещето" и си я пуснах, плаках със сълзи. Когато открих "Фантазия" от 1940 година чувството също беше доста силно.]

За днес - толкова. Пак ще пиша.

П.С. Мъжа не го включвам изрично, защото мисля, че това се подразбира от само себе си :)