… I wish life had an “Undo” button…

Не, сериозно, ако Вашето работно време е от 8.30 до 17 ч. с 30 минути обедна почивка и Вие си го спазвате стриктно [освен часа за тръгване вечер , защото успявате да си тръгнете навреме примерно 1 път на 2 седмици], няма ли да се дразните на колегите си, които идват в 9, почват работа в 9.30, на обед отсъстват поне час и си тръгват в 17.05… Защото аз се дразня. Може да съм дребнава, обаче МНОГО се дразня. Защото не е коректно. Не е честно, викахме едно време, ала сега му се вика “не е коректно”.

Дразня се и когато някой по цял ден води по телефона лични разговори, което му пречи на работата, разсейва го и после работата му се връща обратно за корекции, което бави целия екип. Ми ако работиш сам - прави си каквото и когато искаш, щом те търпят шефовете и още не са те уволнили, ама като си в екип - ми съобразявай се, damn it! 

Дразня се и когато в 16.59 някой доволен ти трупне нещо, което е трябвало да е готово преди поне 3 часа, но е вече връщано 2 [примерно] пъти за корекции . И после стане и си тръгне. А ти тепърва започваш да работиш, за да не ощетиш клиента.

Дразня се, когато работиш с някого в екип и взаимно си проверявате операциите, и ти подаваш своите равномерно през целия ден, за да не се натрупва и т.н., а “половинката” ти от екипа ти цял ден се офлянква и се занимава с други неща, някои от които - лични, и почва работа в 17.10, а ти, след като цял ден си работил и си свършил каквото е имало да се свърши, че и нещо отгоре, просто трябва, скърцайки със зъби да стоиш и да изчакаш да ти се дадат към 18 ч. операциите, които съ-екипникът ти едва сега се сетил, че трябвало да ти подготви, сякаш не е бил на работа през целия ден…

Дразня се, когато все едни и същи хора вършат “мръсната” работа: зареждане на принтерите с хартия [ползваме до 1 кашон дневно понякога], разпределяне на разпечатките, надписване на папки, подреждане на общото бюро и прочие…

Дразня се най-вече, че нищо не мога да направя, за да променя нещата!!!    A n y   i d e a s ?

В нашия офис официалното работно време е от 8.30 до 17 ч. С 30 минути обедна почивка. По негласно споразумение обедната почивка се ползва в размер “до 1 час”. Дотук добре. За всички. Радост голяма. Но…

Елате в офиса в 8.29 ч. Освен мен и още 2 колежки - приблизително връстнички, няма други. Само ние сме си. Даже някой път си се питаме да не е събота и да сме дошли по грешка :) До 9 ч. се точат повечето останали. Има и хора, които идват след 9. Те обаче идват, събличат се и… отиват да пушат. Започвайки работа в 9.20 най-рано…

Не ме разбирайте погрешно. Аз не пуша, но сутрин и следобед [14 ч.]. излизам “да дишам”, т.е. да изпия кафето си в компания, а не пред монитора, в захлас, между другото и де факто без да се усетя, че съм пила кафе. “Пуша” около 10-15 минути. Говоря си с колегите, социализирам се. За сметка на това малко удоволствие идвам около 8.10 на работа и съвестта ми е чиста. Пред мен. А вашата?

Да кажем, че в нашия офис работят 10 души. Към момента отношението е следното:

- трима сме непушачи

- двама са отказали се пушачи

- четирима са, да кажем, средно умерени пушачи

- един е много силно пристрастен пушач

 Шефът е от онези, четиримата [не от Globul ], прилично умерените, а онзи самотен силно пристрастен пушач има още купищ.. е, нека само да кажем, че това е само листенцето на дръжката на черешката на тортата от негови как да се изразя по-меко, “недостатъци”, да кажем. По тази причина в офиса се пуши в обедната почивка - при положение, че винаги има поне 2-ма “дежурни”, които работят [!!!] и още няколко, на които им се налага да си помогнат с работата или просто не им се излиза. Но това е само началото…

Всички пушачи смятат, че съвсем в реда на нещата е като тръгваш за ”пушалнята” [намира се в коридора и е точно под заповедта, в която пише, че в тази  с г р а д а   е забранено да се пуши] да запалиш цигарата си още на бюрото си и след като прекосиш цялата стая, усърдно димейки, на вратата да се сетиш, че нещо си забравил, па да се върнеш да си го вземеш и прочие безумия. @#^!#%^@!#^%@#$%#&^ мога само да кажа аз, уважаеми наркомани. Да, наркомани са. Щом не могат да изкарат една минута до мястото за пушене…

Освен това, най-голямото безумие идва в магическия час 16.30. Освен голямото “изпразване” на всичко, което не е досвършено през деня, в този момент всички пушачи едновременно запалват цигарите. Защото е 16.30 ?!?!?!?!?!!? Ние, непушачите, само тихичко преглъщаме сълзите си и тайно вадим кърпичките и други помощни средства, за да изкараме някак си докато успеем да си тръгнем. И се мъчим да сдържаме кашлицата си, защото ни гледат на кръв. И като предложим, че не е лоша идеята да се пуши от 17 ч., докогато е все пак официалното работно време, ела да видиш какво става… Не е истина просто.

Уважаеми пушачи. Вие сте едни егоистични, гнусни изверги. Които, освен че не се интересуват от собственото си здраве, не се интересуват и от нашето. Ние имаме право да работим без цигарен дим. Поне в официалното работно време.

Уважаеми пушачи. Вие сте едни жалки наркомани и ако обичате, не протестирайте, че това било груба обида. А помислете. Какво сме ви направили, че сме заслужили да ни тровите така? Може би единственият начин е да се разболеем от астма, както се служи в един съседен офис, и тогава в него пушачите вече не пушеха дори в коридора… Преместиха се на полуетажа….

Е не е истина просто.

Сутрин тръгвам за работа в 07.10. За да “изпреваря” задръстването. Пътувам около 50-60 минути, от които 20 - пеш. От спирката си купувам геврек [отскоро, понеже докторът ми се скара, че не закусвам, и сега закусвам] и дъвчейки го бавно напредвам към работното място. По пътя минавам през две малки градинки, зеленинка, хубаво е много. Напоследък броях колко нови дървета са се разлистили и други подобни простотии. Минавам покрай центъра Сервантес, където, ако не е понеделник, има 3 екрана на витрината и интересни филмчета, и ако съм подранила, зяпам някоя и друга минута. Купувам си кафе и се качвам горе. Идилия. Хармония. Красота. 

Но вечер…. Както се казва “обрало си е лайката” [по-културен израз за една псувня, която се римува с "културката"]. Първо, ако закъснееш с 5 минути от обичайното време, рискуваш тези жалки 5 минутки да се превърнат в 30-тина минути висене в задръстване, където, ако не си носиш книга или случайно ти е паднала батериата на mp3 player-а - закъсал си го здравата, мой човек. Освен това всички места около прозорците са окупирани от бабички, на които “им духа” или пък просто стъклата не се отварят на милиметър дори. В общия случай около теб се оказва някой с проблеми в обмяната или като онзи от вица, дето го пратили командировка в чужбина и той писал на жена си: “….. и ако знаеш каква баня има в хотеля, жалко, че не е неделя - да се изкъпя…” Ууууу, не ви е срам, миризливци такива!!! Ми има прилични дезодоранти за три лева, бре!!! Отделно автобусът, в който съм аз, просто се влачи, като в 83 % от случаите [например днес] хваща около 83% от червените светофари и т.н. За късмет пътувам от първата до последната спирка. Вечер имам чувството, че пътувам по една година….

Ужасно е… Какво да ви разправям, сигурно и вие сте така. След тежък ден просто искам телепооооорт, пък! Искам!!!

Еми тъпо се получи. Поканиха ни на рожден ден. ОК. Супер даже. Откога не сме се виждали с други хора. Обикаляхме 2 часа, докато измислим подарък - страхотно беше, защото си купихме и книги [за нас си]. Уговорки, срещи и т.н. Къде ще бъде? Ми, у едисикого. Ми добре, айде, до довечера. А тоз, едисикого-то, ний не го познаваме. И събираме се на определеното място, строй се, преброй се, всички сме тука, айди да тръгваме. И тръгваме, то апартаментчето на 3 минути пеш. И звъним, такова, отваря въпросния едикойси… И вътре пълно с народ. Като влязохме и ние и нямаше място в коридора да се обърнеш. Викам си, брей, таз’ рожденичка колко много познати има, та чак на части си ги “докарва”, а то… Те повечето гости я общи, я на домакина - той човекът и той имал рожден ден… Срам. В земята потънахме. Ми да бяхте ни казали барем, поне една бутилка вино да донесем на човека, може ли такова нещо, шушнем притеснено… Айде, няма нужда, хилят се останалите. Постояхме-постояхме, а мен ме срам, неудобно ми, те хората се познават, приказват си, ние си стоим тихо в ъгъла, чак забележка ни направила, че стоим баш там, та се преместихме малко покрай другите гости. Голям срам брахме, ей!