… I wish life had an “Undo” button…

Моят най-голям страх е да не ослепея. Може да съм го споменала вече някъде тук, а може и да не съм. Страхувам се много искрено, защото нося очила с голям диоптър. Леля ми е вече близо до слепотата, баща ми също е с очила - ген?!? - горките ми бъдещи деца, дано се метнат на баща си в тази област…

Много ми става тежко като видя сляп човек. Тази година на два пъти засякох един сляп млад мъж на спирката на трамвая на Попа сутрин. Първия път просто скришом го наблюдавах и като тръгна да се качва на трамвая (щеше да се блъсне), го подхванах за ръката и го качих. Не пожела да седне, хем му казах, че има свободно място. След около седмица пак тръгнах по-рано за работа и този път го забелязах малко преди да завие към спирката. Най-нахално му рекох “Вие бяхте към трамвая, нали?”, подхванах го и го заведох на спирката. Прочетох му какво след колко време идва, но за съжаление моят трамвай дойде преди неговия и го оставих да си чака. Малко след като се качих се обърнах и забелязах как колебливо се насочи към края на тротоара, опипвайки с бастуна, и спря на самия ръб. Сигурно пак както преди като чуе трамвай и ще попита уж непринудено “Кой номер е трамвая?” и ще се надява да не с избъзика някой с нещастието му.

Ужасно е, мамка му. Искам да виждам, па дори и с очила. Свалям ги само в банята и когато спя… е, и в някои интимни моменти, като се замисля, но това е. От четвърти клас - какво наказание само А едно време колко грозни и тежки бяха рамките, сега е песен - мале, звуча като бабичка, която си припомня “колко хубаво беше по времето на бай Тошо”…

Искам да виждам, за да мога да работя, да не тежа на някого и да не бъда зависима от някого. Страх ме е ужасно от тъмнината и неизбежната самота. Възхищавам се на хората, които успяват да живеят, макар и слепи, но тайно в себе си се моля да виждам. Моля се на някакво си нещо, от което вярвам, че зависят нещата, не е непременно да е Господ според общоприетите религии. Просто някаква овеществена или не карма, подредба и предопределеност на света, която според мен съществува съвсем аксиоматично, т.е. не е нужно да се доказва съществуването й.

Мой не точно страх, а по-скоро вътрешна убеденост, че ще остана сама, че няма да намеря сродна или поне близка душа, вече не ме измъчва. Колко години съм била неразбрана от съученици и претендиращи за приятели, колко години не съм се вписвала, колко години съм носила етикета “зубърка”, защото с лекота (или не) съм изкарвала добри оценки - просто стараеш ли се, внимаваш ли в час, задаваш ли въпроси, изградиш ли репутация - после е по-лесно, колко години аз не съм разбирала прекрасно различния човек, които само се е опитвал да ми отвори очите, че човек е такъв, за какъвто се счита и докъдето му стиска самочувствието. Колко ме е яд за този човек… От друга страна, ако беше ми отворил очите, не е ясно къде и жива ли щях да бъда сега - благословена тъпотата ми навремето, която ме караше само да чета книги и да си уча… Колко години съм се лутала, колко грешки съм направила в жалките си опити да открия, че всъщност съм една почти нормална жена с някои дребни странности - по-дребни, отколкото ми се е искало някога - всеки желае да е различен, нали? - и по-големи сега, както се оказва и до днес в очите на другите. Колко време съм се мъчила да открия някого, за когото мислите и желанията ми да са нещо нормално. Колко загубени години. Колко пропиляно на вятъра време, damn it!!! Сега, когато пиша, тези сълзи, тази мъка по пропиляното време и възможности избиват, избиват, избиват. Иде ми да викам и да крещя, да рева със сълзи, да ритам и да бия. Но се сдържам. Защото съм културен човек и комшиите спят :) Но в себе си усещам малкото зелено човече, което все още се учудва на нещата и понякога излиза от сърцето ми, застава до ухото и прошепва, че още е тук, и че все още оставам зелено човече за много неща. Например не мога да разбера нещо толкова прозаично като това: казва ти се да архивираш примерно 1 ред досиета. И ти се правиш на луд, чакайки на някого да му писне и да го свърши вместо теб. Бой, бой, бой и разстрел накрая за такива личности, ще кажа аз. За да не се допусне да имат деца, на които да внушат с поведението си, че това е нещо нормално. Не понасям мижитурките, скатавките и прочие изроди. Ако има как, често ви казвам, бих им дръпнала по един як предах. Нищо лично, дето се вика. Нещо като компенсация за тези, които тихо, кротко и без да се налага да им напомнят постоянно, свършват това, което им е казано. За работата говорим, да подчертая. Па дори и да се наложи да отидат 15 минути по-рано на работа няколко пъти или да не излязат на обяд 1-2 дни. Пък шефът да чака на скатавките да се засрамят и да узреят за това разбиране на живота. Няма начин, шефе, няма начин: скатавка ли си, такъв си оставаш. Мине ли им номерът веднъж, просто си карат така. Як бой им е майката, и това е положението. Мъмренето и кротките намеци не помагат при тази порода хора.

Амхз….. Къде тръгнах, а къде стигна пак моят болен мозък. Ще извинявате, значи. Освен, че сънувам списъци с документи покрай новата работа, де що правя, всичко ми намирисва на работа. Та извинете ме…

Ето как аз напуснах своята. След като дадох предизвестието си от 1 месец продължих да работя все така отдадено и съвестно, все едно, че никога няма да напускам. До последния възможен момент. Свърших и довърших всичко, което ми бе дадено да свърша, че и отгоре. Доколкото ми разрешиха се опитах да помогна на човека, когото започнаха да обучават, за да поеме моите задължения. И до днес го насърчавам да ме пита, ако счита, че мога да помогна с нещо. Обещах съдействие, ако е нужно, относно поддържането на малката база с данни, която измислих в началото, за да ми е по-лесна работата и която през последните години се превърна във верен помощник и незаменим инструмент при работата на всички в отдела.

В последния си работен ден, който беше и последния работен ден за годината, работих до последно. Свърших всичко, което имаше да се свърши, подредих де що намерих изоставени документи и т.н. Едва след 17 ч. (края на работния ден) започнах да си събирам нещата, с разрешение от шефа. Подредих всичко в кашони, които вдигнах върху един шкаф, за да не пречат на човека, който щеше да седне на моето бюро. Помолих чистачката да почисти основно работното място, защото там ще има нов човек. Избърсах изпразнените шкафове. Подредих материалите (химикали, маркери, моливи и т.н.) и си оставих на бюрото, заедно с ключовете от шкафа. Оставих всичко така, че на следващия работен ден човекът, който ще седне там, просто да дойде, да си донесе нещата и да почне работа. Пуснах си Out of office assistant на e-mail-a, в случай, че на новото място няма осигурен компютър за мен, а междувременно получа служебно писмо.

Разказвам всичко това толкова подробно, защото искам да покажа разбирането си за нещата. И ето какво ме накара да го напиша.

В друг отдел се обявява, че ще напуска колежка. Тя започва да закъснява през ден, да отсъства по половин ден, а когато все пак се яви на работа, се занимава основно със събиране на вещите си… Работата й изостава и се налага другите да поемат тежестта й. За последните 8 работни дни си взема отпуска… А последния ден, в който е на работа, си тръгва в 15.30 ч.   

Дразня се много от хора, които са некоректни. Естествено, и аз имам своите недостатъци и грешки, но винаги се старая да бъда коректна и съвестна. Особено в работата. Защото хората си плащат, за да им свършим работата. И ние трябва да я свършим по най-добрия начин, защото те ни плащат. От друга страна, когато АЗ си плащам, очаквам същото. Очаквам да ме обслужат добре и ако това не стане, често искам книгата за оплаквания или желая да разговарям с управителя. Мисля, че ако повече хора реаригат така, нещата ще се променят. За добро.

Нека споделя в резюме какви инструкции получихме на работа:

А. Декларацията и документа за банкова сметка се подават еднократно - само 1 път - при първия “контакт” с НОИ - т.е. при първото разболяване. После те вече те “записват” и не е нужно да подаваш.

Б. Ако случайно вземеш да се разболееш, ето какво следва да направиш:
1. Обаждаш се на шефа си.
2. Обаждаш се на ТРЗ, УЧР или който там прави заплатите: за да ти спрат заплатата.
3. Отиваш на лекар.
4. Получаваш болничен.
ВНИМАНИЕ!!!
5. Както си си болен, заразен и прочие… отиваш на работа, защото шефът ти трябва да ти подпише болничния. Ако и той е болен - заместника му или който там има права.
6. Отиваш в ТРЗ, УЧР или който там прави заплатите, за да оставиш болничния си. И да ги накихаш и тях… В някои фирми са издали заповед, че болничен се приема в срок от 1 (един) ден след издаването му - след това и да го представиш, няма да го знаесат в НОИ и оставаш без пари за периода на болничния.
7. Там попълваш и една от разнообразните декларации или някакъв друг документ. Ако са любезни, ще ти кажат кой точно формуляр и колко броя листчета се очаква да разпишеш…
8. В определен срок ТРЗ, УЧР или който там прави заплатите носи събраните хартии в НОИ. Ако са за над 50 души или нещо такова, трябва задължително и на електронен носител с издаден от НОИ софтуер, който все още не съществува…
9. До 1 месец ОТ ПОЛУЧАВАНЕТО НА ДОКУМЕНТИТЕ НОИ ще сметне и преведе пари. ВНИМАНИЕ!!! Парите се превеждат купово на банките, а те са длъжни да ги разнесат по сметките на клиентите си. ВНИМАНИЕ!!! Разноските на банките са за сметка на клиента.
10. От вашето  ТРЗ, УЧР или който там прави заплатите няма да може да получаваш консултации за размера на получените пари за болничен - следва да питаш в НОИ.

Това е положението в много кратко резюме. ВНИМАНИЕ: може да има някои неточности, доколкото преразказвам по памет. Мои познати смятат ако се разболеят… да си вземат отпуска. Поне заплата да им тече…

А ето какво мисля аз за това: да си берат лайката да си берат!!!!

П.С. “Картата от банkата” и “сметката” (към която е “вързана” картата) са две РАЗЛИЧНИ неща.

“Карта” е т. нар. “пластика” - физически носител, който, образно казано, пъхаме в банкомата, когато искаме пари. Картата си има номер, който е изписах върху нея, и в този номер е кодирано за просветените вида, клиента и прочие тайни данни.

“Сметката” е вашата лична сметка, по която стоят парите в банката, и към която е “закачена” картата. Според това коя е банката тази сметка може да се ползва както само чрез картата, така и като обикновена разплащателна сметка, т.е. да си нареждате преводи от нея.

ВНИМАНИЕ! Има карти без сметки, колкото и странно да звучи - напр. някои кредитни карти, защото те се водят като кредит.

Също в списъка отскоро. Когато лежах в болницата след операцията (апандисит - сравнително лека) тази есен и ми беше много мъчно, точно в този момент взеха, че я пуснаха по радиото. Домъчня ми още повече за мъжа ми и му изпратих текста й на СМС. Мисля, че ако бяхме имали сватба като сватба, това би била нашата сватбена песен.

Интересна вметка: Във втора хирургия на Пирогов в коридора звучи радио… Z-rock

И така, това е първият пост в тази позитивна рубрика, а именно - музиката, която ме вдъхновява или която харесвам. Желая да уточня, че понякога постовете ми ще бъдат просто плод на моментно настроение, напр. този

Отдавна се занимавам със събирането на имена. Що за простотия, ще си кажете. Музиката за мен започна с Queen. По-точно с Innuendo. Ама че ^@!^&!@%#(&#^!#^!$!, ще си кажат някои. Ами просто това беше първата касетка, която ми попадна. За слушане. И ми допадна. Слушала съм я милион пъти сигурно. Защото си имах само нея. Слушането на музика в моя живот е много особено и за съжаление сравнително късно започнало. Не че у дома не се е слушала музика. Напротив. Имали сме и грамофон с плочи, и магнетофон, и касетофон, и видео и т.н. Но просто времето беше маааалко по-друго. Най-вече аз самата съм била по-друга. Много затворена. Доста необщителна. И самотна. А и съм имала предимно книгите си. По-малко музика. Предимно класика от типа на Bolero (майка го пускаше, когато я болеше глава. Пусне плочата, седне на пода, облегне се на вратата, скръсти ръце върху коленете си и положи глава на тях. Пълна тишина и постепенно усилващото се Bolero)  и Queen. И някакви откачени попадения. Плочите с “Музикална стълбица” ми липсват много. Някои песни от тях са ми се набили в главата и когато сега ги чуя, се просълзявам. За отличния си успех в седми клас получих касетка на Snow - Господ знае как са ми я подбрали - от лелята, която гледаше малкия ми брат Informer я помня като да беше вчера, сега има кавър по нея с япончета Една откачалка - прости ми! - ми даде (една група с име на наркотик, чийто вокал почина сравнително скоро и то, ако се не лъжа, по време на концерт). Опита се да ми пробута и Пратчет, но аз още бях толкова задръстена, че не обърнах внимание… Каква патка съм била, още не мога да си го простя. Нека обаче не задълбавам повече. Само ще кажа, че преди да дойда в София специално си купих няколко касети с музика. Така се запознах с Nirvana. В първи курс открих радио Тангра. Преживях тежко загубата му. Откривах българската музика. Нова Генерация. И Насо Русков. И кого ли не. Егоист. м.к.  Ох, пак се отплеснах… В четвърти една колежка от работа на възрастта на майка ми ме откри за Nightwish. Продължавам да слушам безразборно музика и да ненавиждам от дъното на душата си безумното изчадие на природата - чалгата - с всичките й разновидности. Човек, който слуша такава музика, веднага губи достойството си в моите очи и нищо не може да промени мнението ми. Открих Imbeciles. Ужасно късно открих Depeche Mode… Поне бях на концерта. Въобще съм една загубена и объркана спрямо музиката душа, един пропилян живот.

Та мисълта ми беше, че събирам имена. Не помня кога ми хрумна тази идея, но е била из гимназията някъде. Може би алиенацията си е казала думата. Започнах да си записвам имената на песни, които ми харесват. “Разни”. В една тетрадка. Като телефонен тефтер - по азбучен ред. Когато най-сетне имахме компютър у дома, започнах да издирвам песните. И така. Това е само групата “Разни”. Отделни песни. Със или без лична история. Старая се да попълвам списъка. Затова сега жадно слушам Z-Rock и си записвам имената на песни, които харесвам отдавна, но за мой срам нямам представа как се казват и кой ги изпълнява. Или просто свалям музикалните директории на хора и ги прослушвам. Ш-ш-ш-ш-т. Аз съм един музикално-именен инвалид.

Live - Dolphins Cry си “записах” съвсем наскоро. Открих, че ми помага да излея натрупан гняв и ярост само като я слушам. Една вечер през декември, когато мъжът ми беше на работа, и ми беше много тежко от насъбраната обида и горчивина през деня, просто не можах да заспя до късно и си я пуснах, ама силно. Не ми пукаше за нищо. Изслушах я няколко пъти един след друг и накрая ми олекна. Сутринта мернах съквартиранта из кухнята и му се извиних. Той много добре знае, че сме тихи и се съобразяваме и с разбиране прие извинението ми за безпокойството късно вечерта, споделяйки, че е заподозрял именно такава ситуация…