Undo: Моят най-голям страх
Моят най-голям страх е да не ослепея. Може да съм го споменала вече някъде тук, а може и да не съм. Страхувам се много искрено, защото нося очила с голям диоптър. Леля ми е вече близо до слепотата, баща ми също е с очила - ген?!? - горките ми бъдещи деца, дано се метнат на баща си в тази област…
Много ми става тежко като видя сляп човек. Тази година на два пъти засякох един сляп млад мъж на спирката на трамвая на Попа сутрин. Първия път просто скришом го наблюдавах и като тръгна да се качва на трамвая (щеше да се блъсне), го подхванах за ръката и го качих. Не пожела да седне, хем му казах, че има свободно място. След около седмица пак тръгнах по-рано за работа и този път го забелязах малко преди да завие към спирката. Най-нахално му рекох “Вие бяхте към трамвая, нали?”, подхванах го и го заведох на спирката. Прочетох му какво след колко време идва, но за съжаление моят трамвай дойде преди неговия и го оставих да си чака. Малко след като се качих се обърнах и забелязах как колебливо се насочи към края на тротоара, опипвайки с бастуна, и спря на самия ръб. Сигурно пак както преди като чуе трамвай и ще попита уж непринудено “Кой номер е трамвая?” и ще се надява да не с избъзика някой с нещастието му.
Ужасно е, мамка му. Искам да виждам, па дори и с очила. Свалям ги само в банята и когато спя… е, и в някои интимни моменти, като се замисля, но това е. От четвърти клас - какво наказание само 
А едно време колко грозни и тежки бяха рамките, сега е песен - мале, звуча като бабичка, която си припомня “колко хубаво беше по времето на бай Тошо”…
Искам да виждам, за да мога да работя, да не тежа на някого и да не бъда зависима от някого. Страх ме е ужасно от тъмнината и неизбежната самота. Възхищавам се на хората, които успяват да живеят, макар и слепи, но тайно в себе си се моля да виждам. Моля се на някакво си нещо, от което вярвам, че зависят нещата, не е непременно да е Господ според общоприетите религии. Просто някаква овеществена или не карма, подредба и предопределеност на света, която според мен съществува съвсем аксиоматично, т.е. не е нужно да се доказва съществуването й.
Мой не точно страх, а по-скоро вътрешна убеденост, че ще остана сама, че няма да намеря сродна или поне близка душа, вече не ме измъчва. Колко години съм била неразбрана от съученици и претендиращи за приятели, колко години не съм се вписвала, колко години съм носила етикета “зубърка”, защото с лекота (или не) съм изкарвала добри оценки - просто стараеш ли се, внимаваш ли в час, задаваш ли въпроси, изградиш ли репутация - после е по-лесно, колко години аз не съм разбирала прекрасно различния човек, които само се е опитвал да ми отвори очите, че човек е такъв, за какъвто се счита и докъдето му стиска самочувствието. Колко ме е яд за този човек… От друга страна, ако беше ми отворил очите, не е ясно къде и жива ли щях да бъда сега - благословена тъпотата ми навремето, която ме караше само да чета книги и да си уча… Колко години съм се лутала, колко грешки съм направила в жалките си опити да открия, че всъщност съм една почти нормална жена с някои дребни странности - по-дребни, отколкото ми се е искало някога - всеки желае да е различен, нали? - и по-големи сега, както се оказва и до днес в очите на другите. Колко време съм се мъчила да открия някого, за когото мислите и желанията ми да са нещо нормално. Колко загубени години. Колко пропиляно на вятъра време, damn it!!! Сега, когато пиша, тези сълзи, тази мъка по пропиляното време и възможности избиват, избиват, избиват. Иде ми да викам и да крещя, да рева със сълзи, да ритам и да бия. Но се сдържам. Защото съм културен човек и комшиите спят :) Но в себе си усещам малкото зелено човече, което все още се учудва на нещата и понякога излиза от сърцето ми, застава до ухото и прошепва, че още е тук, и че все още оставам зелено човече за много неща. Например не мога да разбера нещо толкова прозаично като това: казва ти се да архивираш примерно 1 ред досиета. И ти се правиш на луд, чакайки на някого да му писне и да го свърши вместо теб. Бой, бой, бой и разстрел накрая за такива личности, ще кажа аз. За да не се допусне да имат деца, на които да внушат с поведението си, че това е нещо нормално. Не понасям мижитурките, скатавките и прочие изроди. Ако има как, често ви казвам, бих им дръпнала по един як предах. Нищо лично, дето се вика. Нещо като компенсация за тези, които тихо, кротко и без да се налага да им напомнят постоянно, свършват това, което им е казано. За работата говорим, да подчертая. Па дори и да се наложи да отидат 15 минути по-рано на работа няколко пъти или да не излязат на обяд 1-2 дни. Пък шефът да чака на скатавките да се засрамят и да узреят за това разбиране на живота. Няма начин, шефе, няма начин: скатавка ли си, такъв си оставаш. Мине ли им номерът веднъж, просто си карат така. Як бой им е майката, и това е положението. Мъмренето и кротките намеци не помагат при тази порода хора.
Амхз….. Къде тръгнах, а къде стигна пак моят болен мозък. Ще извинявате, значи. Освен, че сънувам списъци с документи покрай новата работа, де що правя, всичко ми намирисва на работа. Та извинете ме…