… I wish life had an “Undo” button…

Така. Изминаха два месеца на моята нова работа. Някак си до днес нямах вдъхновение да пиша каквото и да било, още повече, че този блог беше нападнат от спамъри - малко на брой, но с внушителен брой отвратителни коментари. Да допуснем, че чат-пат положението е позакърпено, и да видим какво ще излезе от опитите ми да туря някакъв ред в мислите си.

Може би трябва да започвам постовете си с “Мило Дневниче,…”, защото по-скоро споделям разни неща със/за себе си, отколкото да коментирам някакви важни теми или открития или нови филми и прочие - ами има си други хора, които се справят прекрасно с това - аз лично следя 5-8 блога и 2 “сборни”, така че има кой да поеме тази функция.

Та така. Новата работа ме посрещна странно - след една седмица обучение, предимно четене на разни неща и разглеждане на приключени досиета, гледане как работят другите и прочие, в един момент ме бутнаха от скалата и се оказах насред океана, ама почти направо на дълбокото. По-късно менторът ми сподели, че съм първия, с когото се процедира така - може би защото обемът на работата нараства с лавинообразни темпове или може би защото надценяват моите познания в материята, а може би просто са решили да ме ползват за опитно зайче. Или пък такъв ми бил късметът просто - знаете, или свирка без топче, или глуха акула ще ми се падне… Така или иначе, започнаха да ми дават работа да не кажа наравно с другите, но почти. Менторът ми на няколко пъти ме попита дали съм сигурна, че са дали даден случай на именно мен, понеже не било редно да се почва от толкова сложни неща. Да, казвам, ето виж резолюцията.

Резолюцията е нещо, което твърдо спечели моето одобрение. За да започнеш да работиш по дадена операция (досие, папка, случай или както щете го наречете), трябва да имаш резолюция. С твоето име и дата. И ако е по-късно следобед, даже слагат и час. Ясно е, че като получиш нещо в 16, а и в 17.30 (последното по-скоро си го намираш сутринта на бюрото), няма как да го обработиш на деня. Коректно, нали? На старото място съм бесняла безброй пъти, намирайки сутринта работа на бюрото си, оставена след края на работния ден, когато вече съм си заминала, с вчерашна дата и срок за изпълнение 3 дни, което автоматично те лишава от 1 ден за работа по случая. Ето колко просто и елегантно е решено всичко на новото място

С удоволствие ще споделя, че вече получих няколко комплимента от шефа. Спомням си особено два от тях, ето кои.

Първо, когато един петък в стаята дойде колега от ИТ отдела по работа може би, не знам, той е примерно на възрастта на баща ми и си се знаем от старото място. Забравих да кажа, че съм малка слабост почти на всички  колеги от ИТ, може би се радват от време на време да си контактуват с някого, който има средна компютърна грамотност, разбира ако не от половин, то от една или две, а не от три хиляди думи какво, как и защо трябва да се направи, някои неща си ги прави сам, не прави простотии на компютъра си и не им губи 2 часа с глупости и консултации за елементарни неща, може сам да смени тонера на принтера и прочие дребни неща. Както и да е. Влиза колегата Л. и в един момент аз се озовавам пред него. Тогава още нямахме Кодекс за дрес код и бизнес поведение (за него ще напиша по-късно), а и беше петък, и аз бях по дънки, с черна риза и яркожълта вратовръзка Л. ме забеляза, аз се ухилих до ушите и му казах, че вече съм в този отдел. Той ме погледна, погледна шефа, погледна пак мене и после пак шефа и така, докато шефът каза “Ами ние добрите ги прибираме”. Не можете да си представите колко приятно и развълнувано ми стана. Едвам успях да измънкам “Благодаря”, толкова се притесних от радост. А може би Л. просто е искал да се избъзика как ме търпят на работа в този вид (макар че той лично си ходи точно по дънки на работа).

Второ, това беше с някакъв много странен случай, надявам се само да не са ми го дали на мен, защото не беше съсвем по правилата и защото друг не би го поел по тази причина. Както и да е. По този случай трябваше да занеса писма и документи в друг отдел и да обясня на колежката какво точно да се прави с тях. И тъкмо излизам от стаята и ме настигат думите “И специално й обясни къде и как точно да се подпишат за *******”. В коридора, чакайки асансьора и опитвайки се да се сетя за особеностите на проклетото подписване, ме застигна колежка, която по принцип е много дружелюбно настоена към мен. Видя, че се притеснявам нещо и ме пита как съм на новото място и прочие. Аз си казах, че са ме пратили да обяснявам нещо важно и се птитеснявам дали ще се справя. Тогава от къта за пушене, който е точно до асансьора, се чу гласа на шефа “Ще се справиш” каза той. И толкова. Е, справих се, де.

Но аз се отнесох малко. Отношенията с колегите ми са по-добри. Хората не са толкова интимни по между си, както беше на старото място, не се дискутират на висок глас неподходящи за работната атмосфера теми, както беше на старото място и още много много неща не са като на старото място. Често имам повод да споделя, че в сравнение със старото място тук цари гробна тишина - толкова по-спокойно в това отношение ми се струва. Хората са доста по-културни и дискретни. За една от колежките бях чула не хубави неща, в смисъл, че е небрежна в работата и т.н., но пък тя междувременно напусна. Евентуалното ми притеснение към момента е другата “малка” колежка, О., която някак си не е много дружелюбна към мен. Вече имахме няколко леки сблъсквания, които се дължат най-вече на факта, че тя е също леко небрежна в работата си. На мен постепенно ми се създава славата на перфекционистка, което ме радва, защото държа всичко, под което стои моят подпис, да е изпипано добре. Притеснявам се, че липсата на практически опит може да ме постави в неудобно положение в този смисъл (да имам неизпипани операции от чисто незнание). Вече изградих репутация на знаеща за компютрите, направих някои облекаващи работата ми файла и олекотих работата на някои колеги (например при работа с бланки не да се копира вече подготвения текст в документ с бланката в хедъра, при което се появяват нежелани форматирания понякога и се губи време, а просто в подготвения документ да се копи-пейстне знака от бланката - супер логично според мен, а според вас? Менторът ми сподели, че се е опитвала да внуши това на колегите отдавна, но аз успях за 2 месеца - остана само недружелюбната колежка О., която работи по още по-безумен начин: поставя за ръчно зареждане на принтера предварително разпечатани листа със знака (бланки), след което вика “Бланкаааа!” –> т.е. “Не пускайте нищо да се печата, за да си изпечатам моето”, с което стресира народа, и после хуква към компютъра си, за да пусне документа на печат!?!??!?) Успях да разбера как да се направи така, че когато някой работи в шернатия общ файл, при опит на друг да влезе, да му се изписва на другия кой е вътре, за да може да се пита лично много ли има работа и да се направи сметка, а не да се вика постоянно “Кой е влязъл?”, за да се провери дали просто някой не е забравил да излезе, след като си е свършил работата. Защото досега пишеше само името на фирмата ни. Но на 2 колежки се изписваше кодовото име, когато са вътре, значи, рекох си аз, настройка ще да е някаква, значи може и за нас другите да стане, дори кодовото име да е, пак ще е от полза. Файлът е в ексел формат, сигурно знаете как става. Елементарно е, нали? Ама аз не го знаех как става, другите ми се смяха като исках разрешение да проуча как да се оправи и да го оправим. Е, проучих, показаха ми, и минах по компютрите да го оправя на всички. Само О. не ми даде - защо, вика, ще ми го 0правяш, не е нужно да се знае, че аз съм във файла. Добре, викам аз, то вече на всички е оправено, ако пише просто името на фирмата, ще знаем, че вътре си ти.

И така върви моето приспособяване към новата среда. Най-тежко ми е от факта, че бившата ми шефка идва няколко пъти на ден в стаята, където работя сега, за да взема документи по работа. За щастие седя с гръб към мястото, откъдето се вземат документите, но ако говори (тя има особен тон на говорене, винаги с някакво превъзходство над другите, винаги на висок тон), ми става гадно. Обаче кармата ми нещо се обърка и стана нещо хубаво в тази връзка: оказа се, че скоро цялата дирекция, към която работех преди, ще се мести в друга сграда. Т.е. вече няма да имаме такива контакти. За съжаление няма как да излизам наобед с другите колежки от старото място, които са ми приятни, нито да се видим за едно кафе на стълбите. Но пък новата сграда е близо и ще се уговаряме все пак в някои почивки да се виждаме, надявам се.

Най-близката ми колежка излезе майчинство от 1-ви март. Сега нямам толкова с кого да се размотавам наобед, трудно ми е да се социализирам в новия колектив специално за обяда. Менторът ми ме предупреди, че има само един-двама истински приятели - колеги от работата и че въобще не е нужно да дружа с някого извън чисто работните отношения. На старото място бяхме като едно голямо семейство, тук е по-студено, макар и любезно и културно. Може би така е по-добре. Мъчно ми е без Н., много ми е мъчно, но дано мине раждането леко и безаварийно.

А сега относно Кодекса за обличане и бизнес стил за поведение. Нова идея, която влезе в сила съвсем скоро. Според мен имаше голяма нужда от нещо такова: не е нормално в авторитетна институция да се размахват хора с яркооранжева асиметрична прическа, по потници, с прозрачни блузи, по дънки всеки ден, а не примерно само в петък (което вече не е разрешено също, т. нар. кежуъл фрайдей остава за някои групи служители, но пак е доста ограничен като изисквания), с две думи, все едно са си у дома. За сметка на това стилът е неповторим и според мен третира служителите или като А. служители в Япония или САЩ или като Б. малоумни идиоти. Ето някои извадки от по-странно звучащите изисквания:  

• Ухаем приятно.
• Дрехите ни покриват всички части на бельото.
• Косата ни е чиста и сресана (горките къдрави колежки…)
• Даните имат право на максимум една обица за всяко ухо.
• Ноктите ни са чисти, лакът на дамите е в бледи тонове.
• Спазваме работното време…

Ех, ако проработи… Пише предимно неща, които се подразбират от само себе си според мен, като например, че трябва да отговориш до 3 (!!!) дни, след като получиш e-mail :) 

Та така с мен. До скоро писане