… I wish life had an “Undo” button…

Наистина, така каза! А аз, патката му с патка, така се смутих, че сигурно ми е проличало L Днес отново се засякохме с „моя” сляп, когото изпращам от спирката на 94 на Попа до спирката на трамвая пак на Попа (в посока Славейков). Както повечето пъти напоследък, беше с момиче – и то сляпо – може би жена му? Слепецът ме заговори веднага, много комуникативен, аз лично сигурно бих мълчала като пън в подобна ситуация. За едната минута път успяхме да се порадваме на идващите четири почивни дни и прочие житейски дреболии. Даже ме попита кой трамвай чакам (защото те преди чакаха 12-та, но сега, с „невероятния” експеримент* на СКГТ, чакат 10-та) и като казах „Ами който дойде…”, ме побутнаха да се кача на току-що спрелия на спирката – да не си губя времето. Може би по-добре, че се качих. Защото в ситуации като тези от една страна умирам от ужас дали ако аз ослепея някой ден, ще има кой да ме хване за ръката и да ме заведе до спирката и да ми каже след колко минути ще ми дойде трамвая. От друга страна на много места съм чела, че слепите, както и хората с други проблеми, т. нар. „инвалиди”, не желаят съчувствие. И в този смисъл чак не знам какво да кажа, освен нещо за времето, примерно. „Какъв разкошен изгрев днес” не върви, нали се сещаш… В ужаса си да намеря баланса в поведението в подобни ситуации първите пъри просто го подхващах под ръка и бодро се провиквах „Вие бяхте към спирката на трамвая, нали?” и след утвърдителния отговор мълчаливо го отвеждах. Устата ми някак се слепваше и не смееше да проговори думица. Сигурно човекът не е изпадал един и два пъти в подобни ситуации, та с невинни въпросчета успя да „пречупи” донякъде моя смут. Чудя се дали да не се представя следващия път? Да се запознаем, като истински хора. 

———

* Относно проклетите експерименти на СКГТ, мисля, че е редно който предлага експеримента, да го ползва. Ама не да пътува с колата по същия маршрут, а действително да ползва определения трамвай, тролей или автобус. Убедена съм, че качеството на предоставяните услуги ще се повиши много бързо…

… да ни изоставиш

Миналата сряда са му предложили нещо, което трудно се отказва, и е приел. Станал е шеф в друг отдел - поне за 6 месеца - след което ще се реши дали е за постоянно. Заповедта е от 23.04.2007, а с дата 25.07.2007 ни дадоха да подпишем допълнителните споразумения, свързани с промяната на структурите. Такава експедитивност не бях виждала за над пет години време…

Бях като ударена с мокър парцал. Едва сдържах сълзите си. Тъкмо да попадна и аз на шеф, и то на такъв, който ме оценява, и щастието ми да продължи толкова кратко. Някои колеги сякаш се зарадваха!?!?!? Пази Боже, отново изцяло женски колектив - с какво го заслужих????

А разликата вече се усеща. Няма кой да разсее натрупаното напрежение и избухват малки пламъчета… Кога ли ще стане големият пожар…

Изминаха вече малко над 3 месеца на новата работа. Набързо ще изброя нещата, които ми направиха впечатление и които ми харесват:

 - Почти тотална липса на клюки между колегите.

- Тиха и спокойна атмосфера за работа, радио без говорители (хора), рядко се коментира нещо на особено висок глас.

- Личните телефонни разговори са толкова дискретни, че в същност не знам дали въобще се провеждат такива.

- Не съм чула да се повиши извънредно тон на някого, дори да има проблем.

- Като попиташ някого за нещо (служебно), той ти отговаря.

- Шефът е всичко това, което предния не беше, за което му се възхищавам.

- Имаш възможност да правиш реални предложения за работата, които да бъдат взети предвид.

- Дава ти се право да се опиташ да решиш даден проблем самостоятелно.

- Важи принципът “Не ме интересува дали си тръгваш в 17 или 20 ч., важното е работата да е свършена” (стига да се спазва официалното работно време и поведение, разбира се). 

А ето и какво не ми харесва - навсякъде има проблеми, де (не визирам, че аз съм знаещия и разбиращия!!!):

- Омагьосаният кръг за разпределяне на работата: по принцип работата се разпределя на принципа: “Я кажи какво имаш в момента?” и се сравнява кой колко още може да поеме. До тук - добре. Но който се тутка и си бърка в носа, вместо да работи през ЦЯЛОТО работно време, познайте колко ще има. От друга страна, ако се отчете този фактор, както се и прави (!), в един момент този човек ще се затрупа и в крайна сметка ще се налага да му се помага или работата ще се затлачи и може да стане проблем.

- Ако си показал, че се справяш добре или по-добре от средното ниво, познай на кого ще се даде по-особен или специфичен или сложен казус: на теб или на някой, който има риск да не се справи със случая.

- Мърляви колеги, които не си доизпипват детайлите и когато им се направи забележка, не си вземат поука да се поправят (основно 1 човек).

- Недостатъчен брой служители, които да поемат невероятно увеличилия се обем на работата (според останалите, от около края на 2006, според мен може да има донякъде връзка в влизането в ЕС).

- В тази връзка не остава време да се прегледат и осъвременят процедурите за работа, т.е. няма налични съвсем актуални процедури.

И накрая, на 13.04.2007 - петък - получих похвала от шефа, че е доволен от работата ми (мисля, че каза “много доволен”, но бях толкова развълнувана и щастлива, че вече не помня)!!! Какво му трябва на човек? Да го похвали шефът!!! Кой каза, че петък, 13-ти не е СТРАХОТЕН ДЕН?!?!?!