… че този блог все още съществува 
Мислех, че след тоооолкова време на “неписане” ще да се е затрил от самосебе си. Дори не смея да погледна какво последно съм писала Така че, ако някой случайно прочете този пост, нека ме извини за несвързаността, защото сякаш ми е дошла музата и мисля, че ще се “излея” повече, отколкото е учтиво
Топ новината може и да съм я споменала вече, но все пак, та топ новината е, че две от най-близките ми приятелки родиха своите първи деца тази пролет. Две момчета. Някои други мои познати и приятели също се “обебиха” и въобще и аз даже се замислям по тази тема. За съжаление някои здравословни проблеми създават напрежение по въпроса, но така или иначе Въпросът с главно В стои определено на дневен ред. Между другото оказа се, че Въпросът се държи малко като съдбата: когато се пазиш и се притесняваш и от най-малкото закъснение, нищо не става, а когато го искаш - пак не става Къде ги тези, дето им станало от първия път, да ги пипна за късмет, та барем се лепне и за мен, но както и да е.
В работата нещата вървят да кажем добре. Имах много странно лято и имам чувството, че Съдбата си прави лоша шега с мен. Оказа се, че в новия ми отдел съществува относителна свобода на тема отпуски и че се съобразяваш основно със съекипника си и мъъъничко с общото положение. Е, моят съекипник имаше леко брутално намерение за отпуска (цялата наведнъж, което прави почти месец) и което уж нямаше да стане, но после все пак стана, както и да е, но все пак аз като нова отстъпих и си “заплюх” две седмици лятна отпуска, които горе-долу ме устройваха. Малко преди отпуската един петък се обади бившия ми шеф и ме помоли веднага да сляза при него (което не се беше случвало досега, доколкото все пак той стана шеф на цялата дирекция, а не както преди беше - само на два отдела от дирекцията). Изтръпнах цялата, на всичко отгоре в асансьора една колежка, която явно знаеше за какво става въпрос, деликатно ми прошепна: “Ще те молят нещо…”. Изтръпнах още повече - баш мене пък какво ще ме молят… Естествено, никога не бих и предположила за какво става въпрос. Тук е мястото да дам малко разяснение за структурата на предишния ми отдел, без да влизам в детайли. 10-12-тина души, в зависимост кой отсъства. В идеалния момент е така: 4-ма работят един вид дейност (2 двойки - inputter и authorizer, грубо казано). 4-ма - друга дейност, пак така две двойки. Двойките не са постоянни, а кой с когото се падне. Шефка, която (вместо да върши своята шефска дейност) е поела един определени вид операции. 2-ма души, който се занимават с особените случаи (т. нар. рекламации). Шефката и тези двама души не работят останалата работа и не се “въртят”. Ако шефката я няма, само единият от двамата знае какво прави тя и го прави, другият му “пуска” на сляпо почти. Да се върнем сега на онзи злополучен петък. Ами оказа се, че моята бивша шефка е катастрофирала с едното си дете до Бургас (!) предишната вечер (четвъртък). Междувременно човекът, който би могъл да я замести, е 2-ра или 3-та седмица със счупен крак болничен и не се очаква да се върне на работа поне още 2 месеца. Има един обучен човек на моето място, който обаче не е в течение на работата на шефката. И това е. Няма кой да поеме рекламациите! Малшанс и чудо! Е, познайте какво… Поне ме попитаха бих ли имала нещо против да отида командировка за 2 седмици в стария си отдел, за да скърпя положението и да пообуча който е останал… Нямаше как да откажа, особено поради причината, че човекът, който беше ”опрал пешкира” и останал на фронта, е много свестен и абсолютно незаслужаващ това, което му се случи. Не можах да откажа, естествено, какво да правя, приех. Не искам да си спомням какво заварих. Колко пъти трябваше да се правя на психолог и да повтарям, че всичко ще се оправи, че всичко ще е наред, че никой не се е родил научен и т.н. Дообучих колежката, пообучихме още един човек, за да станат 2-ка (екип) и да скърпят положението, тъй като се оказа, че шефката и колежката със счупения крак ще отсъстват поне още месец и повече. Справихме се някак си, вдъхнах им кураж. Междувременно настъпи една малка революция, защото истината за методиките на работа в отдела: “не споделяй с подчинените какво знаеш”, “най-добрата практика е консервативността”, “нека се презастраховаме още малко” и т.н. излязоха наяве… И други неща се разбраха. Много слова, за които преди се шушукаше, бяха изречени в прав текст пред ръководството. Наложи се всяка една от нас трите да жертва по една седмица от собствената си отпуска. Удължиха ми командировката с още една седмица, за да се затвърди “материала” и да се организира работата след като приключи командировката. Справихме се със ситуацията. И знаете ли защо се случи всичко това? Защото когато колежката си счупила крака, плановете на шефката за отпуска малко се преебали. И тя решила за компенсация да си направи дълъг уикенд, зарязвайки неподготвени хора сами за 2 дни, съвпадащи с края на месеца, края на тримесечието и миграция на една от основните системи. Е, Съдбата си знае работата, не мислите ли? Тъпкано й върна за всичко - най-сетне се почувствах отмъстена, защото като резултат (страничен ефект по-точно) цялата истина излезе наяве. Доколкото разбрах едва тези дни благополучно са се завърнали и колежката сс счупения крак, и шефката. С прискърбие дочух някои реплики, че нещата не са се променили грам… Но това, което исках да кажа от началото, беше, че колкото повече планове си прави човек, толкова повече Съдбата му показва среден пръст. Така се надявах, че най-сетне ще имам една нормална отпуска, но, уви, не можа да стане. Както и да е. Чувствам се още отмъстена, защото и двете колежки, които “опраха пешкира”, се готвят да напускат, и ще ми бъде много интересно да видя аджеба кой ще работи на тяхно място (тъй като те са от моята “порода” - съвестни момичета, които знаят, че работата не само трябва да се свърши, но и да се свърши добре)
Друга новина относно работата е, че от началото на месеца имаме 2 нови колежки в отдела (моя си отдел понастоящем). Интересното е, че само за периода 03.01.2007 - 03.09.2007 се осъществи доста голямо движение:
+ Мен
- Една колежка
- Шефа
+ Нова колежка
+ 2 нови колежки.
А ако можеше да се върне и шефа, ех… Липсва ми, честно казано, като отношение към нещата, като уравновесяващ фактор, като чувство за хумор… Опасявам се, че, както винаги, се е справил добре и пробният му преиод ще се превърне в “за постоянно” - тъжно ми е.
Мисля, че достатъчно натворих за днес. Ще се опитам да наминавам по-често занапред, макар че не обещавам да пиша за разни “злободневни” теми, нито за протести и прочие нашумели неща.
Благодаря, че ме изтърпяхте и че има такова място, където човек да може да се изприказва спокойно.