Не Ви ли се е случвало? Нещо там, някъде, в бъдещето, хубаво нещо, ще се случи.
Първоначално ТО е просто някаква точка, някаква си далечна дата, отбелязана в календара. Неусетно времето изтича между пръстите ми като зрънца бланширан ориз и изведнъж се оказва, че ТО е този месец.
После, почти (дали?) случайно, хвърлям поглед въргу програмата за следващата седмица и се оказча, че ТО е, да речем, следващия петък.
И точно тук някъде се започва. Първо някоя заблудена мисъл, останала скрита кой знае къде през цялото това време, намира за подходящо да се появи точно сега. После пак се промушва и след някакви си два часа – пак. Започвам да си мисля как ще бъде, кой ще дойде, дали ще е по-хубаво от миналата година.
И така в един прекрасен момент настъпва сутринта на деня Х. Откривам, че „авторската” ми тениска, която исках да облека, ми стяга на врата и рискувам да закъснея за работа, докато разшивам и махам целия „врат”, сещате се, едно като ластик, което понякога стяга отвратително на гърлото. Е, стана още по-авторска
Пеперудки подхвръкват в стомаха ми, не мога да си намеря място. Малко по малко денят се изнизва и прелива в ОЧАКВАНОТО.
Това е моментът на истината. Дали ще е както съм очаквала? А може би по-добре? И тук ОЧАКВАНОТО се прелива в СЛУЧВАНЕ. И нещата бавно посивяват и започват да си изглеждат обикновени, точно както преди.
Защото ОЧАКВАНЕТО вече е преминало. Няма значение какво очаквам. Среща. Книга. ОНАЗИ разкошна калинка. Каквото и да е. Нормална храна след диета. Усещането да държа току-що паднал от дървото кестен. Да доживея да видя раззеленените дървета и тази година (един от големите ми страхове, почти наред с този да не ослепея). Да се вия с НЕГО след дългата поредица проклети нощни смени. Name it…
ОЧАКВАНОТО вече се е превърнало в СЛУЧВАНЕ. Оризът е отдавна сварен и изяден.
Останал е само споменът. И трепетът от следващото ОЧАКВАНЕ…
30.11.2007 г.
